ЛУНЕТАРИТЕ И ДЕЦАТА

ное. 18, 2015   //   от ПО ПЪТЯ НА ПОЗНАНИЕТО   //   Разни, Статии  //  No Comments

Ивелина Филипова — „Лунетарите и децата“

Луната щастливо въздъхна. Лунетарите тъкмо се бяха събудили и отиваха да се порадват на цветята си. Тя беше щастлива с тези малки свои обитатели, които се грижеха толкова внимателно за нея и своите цветенца.

„Боже, колко съм глупава — помислила си тя. — Но, разбира се, забравих децата! Колко жалко, че те не подозират за тези свои крехки помощници.“

При тази мисъл тя леко се усмихна.

Основните грижи на лунетарите бяха две — всеки от тях се грижи за едно цвете и за едно дете на Земята. Дори малките лунетарчета отговаряха за едно детенце на земляните.

— Плуто, ставай бързо, закъсняваш. Малката Розалия тъкмо разтвори очички, хайде отиди при нея.

Плуто скочи от огромното листо на туниковата фиданка, която отглеждаше баща му. Това беше най-удобното легло за неговите крехки размери и трите косъма на главичката му весело нащръкнаха от радост.

— Добре, мамо, отивам веднага — весело отговори и подскочи на един крак.

Като цяло лунетарите се отличаваха с тънки слаби тела, които лесно подскачаха нагоре-надолу и бързо се придвижваха по лунната повърхност. Всеки от тях имаше точно по три косъма на главата, които се развяваха енергично при всяко движение и това щеше да бъде изключително забавно за земните жители, ако можеха да ги видят.

— Понякога си мисля, че е много добре, че земляните не ни виждат – разсъждаваше на глас смелото лунетарче и точно когато щеше да довърши мисълта си, видя своята малка розалия, която тъкмо търкаше едното си оченце с нежното си светлозелено листенце.

— Добро утро, Розалия? Как спа? Колко си красива всяка сутрин! — с възхищение отбеляза детето.

— Благодаря, Плуто, това е така, защото ти се грижиш за мен — усмихна се в отговор цветето. Толкова се радвам да съм тук — продължи тя, докато Плуто нежно галеше цветовете ѝ.

— Какво ще правиш днес? — попита тя, като видя, че Плуто сериозно се беше замислил за нещо.

— Трябва да видя какво прави Митето. Техните съвсем не го разбират — въздъхна Плуто, досущ като възрастен. — Но после пак ще дойда — увери я той.

Тя му изпрати въздушна целувка, а Плуто се настани в голямото листо на туниковата фиданка и насочи мисълта си към място на планетата Земя, наречено България.

Първоначално Плуто така и не можа да разбере защо земляните бяха оградили площи от планетата и ги

наричаха с различни имена. Те сякаш не разбираха, че объркваха всички извънпланетарни посещения и като че ли нарочно искаха да затруднят всички гости на планетата. Не стига това, ами говореха на всякакви различни езици и всеки един гост трябваше да изяжда една специална билка, която позволяваше мигновеното научаване на всички землянски езици.

Освен това, те си служеха с едни хартийки, които лунетарите целенасочено пренебрегваха, но всеки друг вселенски пътешественик изпадаше в истинско удивление, ако попаднеше неподготвен на Земята.

Дори имаха един много интересен случай с жителите на планетата Ру Фа. Плуто много ги харесваше, защото приличаха на герои от приказките – в лунетарните приказки всички герои бяха пеперуди — та и тези жители приличаха на пеперуди, само че още по-красиви. Така Кира и  Гри имаха нужда от ремонт на техния галактически кораб, защото имаше битка между тяхната раса и червеношиестите паяци от планетата Нибелу, които от миролюбива и мъдра раса съвсем неочаквано нападнаха главния търговски път между галактиката на Мъдрите Камъни и тази на Звездните Цветя. Ето защо Съвета на Белите Звезди се събра да реши какво да прави с тях.

Голямата Мъдра Звезда след съвета оповести, че въпреки тяхната пълна възможност да нанесат съкрушителен удар върху Нибелу те предпочитали да направят тайно разследване, с което да видят дали паяците не бяха инжектирани с отрова, за да променят така драстично поведението си. Така Съвета се надяваше да открие тайния подстрекател за тази битка.

След като Кира и Гри се озоваха при чичо Киро от Каспичан, който поиска на своите междупланетарни гости един милион от онези хартийки, което за тях беше напълно безсмислено — все пак, да се нараняват дървета за направата на нещо напълно безполезно, противоречеше на техния разбирания. Те решиха да проследят мислено генетичното дърво на техният майстор, на когото бяха много благодарни, защото за около 40 минути човешко време с един лост  успя да отстрани повредата. Кира и Гри установиха, че предците на домакина им бяха дошли на Земята преди 150 милиона години, или точно преди 5 космически денонощия, което ги правеше недалечни братовчеди.

Лунетарите очакваха с притеснение, дали чичо Киро няма да получи инфаркт при тази информация, но най-неочаквано той толкова се зарадва, че е роднина с тези красиви същества (при положение, че той

съвсем не приличаше на тях), че в знак на щедрост им опрости дълга и великодушно ги почерпи с баница и айрян. Те възпитано отказаха, защото се хранеха само с енергията  от въздуха, която обаче на Земята беше вече много разредена. От мравките и мухите (които съвсем не се обичаха) получиха притеснителната информация, за която сами подозираха, че нещата на планетата не вървяха в желаната посока, но сега те бяха неподготвени и щяха да се върнат след време, за да помогнат с каквото могат. Те си тръгнаха с поправения кораб, благодарни на чичо Киро и с най-топли чувства към тези така променени земни жители.

Въобще земляните бяха много интересни представители на Великата Душа. В този момент Плуто се досети, че закъсняваше, и мислено се прехвърли в дома на Митето — момченце на 2 годинки и половина, което живееше в неголям град и обичаше да прави бели. За съжаление, родителите му не знаеха, че това не са пакости, а неговата помощ за тях. Според вселенските стандарти Митето беше захранен с енергия Ц2, която беше напълно достатъчна и средно силна за всички дейности, които искаше да извършва. Неговите родители обаче не смятаха така и всяка сутрин се молеха Митето да е малко по-спокоен този ден. Плуто дяволито се усмихна при мисълта какво ли щеше да се случи, ако го бяха захранили с енергия тип Ц210.

Този ден майката на момчето тъкмо се прибираше отнякъде, когато Митето я посрещна на вратата, много щастлив и радостен, показвайки двете си ръчички и крещеше:

— Мамо, ‘иж!

Майка му, натоварена с някакви торби, леко се намръщи. Това не обещаваше да завърши добре. Тя леко протегна врат и ахна от изненада. После направо искаше да се разплаче.

Картона с яйцата, които баба му подари за Великден, беше на килима в хола, но не просто картонът, а Митето беше чупил яйце по яйце във всеки отделен край на постелката. Явно кафевият килим му се беше сторил много скучен и искаше да го разнообрази за пролетта. Сега щеше да прилича на цветна картина, ако не беше специфичният аромат на сурови яйца в цялата стая. Не стига това, но, незнайно как, детето беше взело коледния подарък на майка си — крем за лице, подарък от баща му, и хубаво го беше размазал върху яйцата. Картината беше плачевна.

Майка му в безсилието си го удари по дупето, а детето силно се разплака. Защо тя не разбираше?

Плуто се разрови из спомените на детето, за да разбере истинската причина за действието му.

„Мда, ето бабата подава картона с яйцата, пресни са, домашни, всичко е наред, но какво си мисли тя в този момент?“

Плуто не можеше да каже, трябваше да попита дядо Тетулус, той отговаряше за баба Ренче, но сякаш досвидяха ѝ се яйцатa. Митето го беше усетил и затова много внимателно наблюдаваше майка си, когато ги сложи в хладилника, не яде нито от едно ястие с тези яйца, но пък родителите му бяха много доволни. Той не знаеше как да ги предупреди, затова измисли този план на действие, когато остана сам, и действа много бързо.

Ами кремът? Той беше изключително луксозен — баща му беше заплатил скъпо, след като остана на работа извънредни часове, за да ги зарадва с подаръци.

„Чакай да отскоча до завода“ — помисли си Плуто.

Плуто се прехвърли в завода, внимателно наблюдава всичко и леко сбърчи малката си точка, която беше неговото носле.

„Мда — само опаковката е хубава, могат да се събират лунни камъчета в нея, но съдържанието вътре — беше нещо подобно на лой с пепел от вулкан? Сега разбирам Митето! Задължително трябва да го успокоя!“

Малкият смел лунетар бързо се прехвърли в къщата, където беше отсъствал само няколко секунди, затова Митето беше в апогея на плача си. Той отиде тихичко до него, целуна го по бузката и му прошепна нещо на ушенцето.

Митето трепна леко, спря изведнъж да плаче и отиде при майка си. Протегна ръчички и си подаде бузката за целувка, което беше неговият знак за помирение. Майка му, която също се разплака, го прегърна силно и нежно го целуна по нослето. В крайна сметка нищо нямаше значение, освен него и сега, когато се успокои майка му дори намери неговата беля за изключителна проява на въображение.

„Мама е забравила, но аз ще ѝ помогна да си спомни. Аз ги обичам толкова много“ — помисли си малкият землянин и се отпусна в прегръдките на майка си.

автор: Ивелина Филипова

източник: otizvora.com

Напишете коментар